Fitz Roy, Tehuelche route
Изключително повторение на маршрута Техуелче от словенците Урбан Азман и Ворис Лоренцич.
През януари 2009 г. Словенските катерачи направиха изключително изкачване на Сиа Дел Техуелче по северната стена на Фиц Рой, Патагония.
Маршрутът е изкачен за първи път с използване на фиксирани въжета от Марко Стетни и италианския му отбор през 1986, но се е наложило да се върнат на 100 м от върха, поради силни ветрове на финалния ръб.
Трудната 1300-метрова линия, именувана на индианските обитатели на Патагония, е била изкачена за първи път десетилетие по-късно от Роландо Гариботи и Дъг Биърли в двудневно изкачване в алпийски стил.
Урбан Азман и Борис Лоренцич извършиха изкачването на 12 и 13 януари и досега са единствените, успели да повторят изкачването на върха по целия маршрут.
Малко перди да се завърнат у дома словенците използваха най-добрия прозорец от време, за да повторят Fonrouge – Comesana на Aguja Guillaumet и най-важното, станаха част от сложна операция за спасяването на колумбийски катерач по Torre de la Media Luna.
Via del Tehuelche, Fitz Roy
На 10 януари прогнозата за времето предсказа добри условия за два дни, така че събрахме инвентара си и напуснахме Ел Чалтен – Аржентинското Шамони – за да се качим до Del Cuadrado, където бяхме устроили бивак.
Започнахме да катерим в 7 ч. сутринта по лесните начални цепки към ръба на масива, известен като "Grand Hotel", на около една трета от височината на стената.
Напредването ни беше бавно, тъй като цепките бяха обледенени и понякога скрити от сняг.
Осем часа по-късно стигнахме Grand Hotel, където спряхме за едночасова почивка.
Над Grand Hotel, Diedro de Marco се издигаше опасно над нас – 50 метра много широка цепка (off-width crack) – ключът към маршрута, проблемното въже (the crux pitch). Урбан го изводи и подсилваше усилията си с цветущ език и осигуровка само на един Camelot 6. Въжето изискваше значителни усилия от нас, което направи следващите въжета по-сериозни отколкото трябваше да бъдат.
До 2 ч. през нощта бяхме изкатерили пет въжета, около 300 м. и бяхме изтощени. Починахме 4 часа до зазоряване, докато съберем сили и направим следващо усилие.
Сънят беше на пресекулки и със значителен дискомфорт, Урбан се наложи да седне на страничен перваз, докато аз висях над бездната в моята седалка. Чувствахме телата си мъртвешки измръзнали, едва размразявани от типичното щипене/сърбеж в хълбоците и слабите спазми в краката.
В 6 ч. слънцето изгря и ние катерехме отново, облекчени от движението след часове болезнена почивка. Както и при по-долните въжета цепките бяха сковани в лед и ръбчетата, и пукнатините покрити с коварен тънък филм от лед, принуждаващ ни да катерим изкуствено (А2), във всеки случай по-трудно от Френско 6а.
С издигането на слънцето в небето бяхме подложени на по-голям ледопад и големи плочи лед се освобождаваха и се плъзваха покрай нас в бездната. Изкуственото катерене действително забави нашия ход и по пътя ни по стената започнахме да се страхуваме от безмилостното време на Патагония докато бурите прииждаха от ледника Hielo Continental – Патагонската Касандра за лошо време.
Времето обаче се задържа и 10 часа по-късно катернето стана по-лесно и накрая можехме да поставим надеждна осигуровка и да си починем в удобна позиция. Отдихът не продължи дълго, тъй като бяхме на последните 5, трудни въжета. Както обикновено цепнатините бяха обледени, което правеше поставянето на инвентар почти невъзможно. Докато водех първото въже, окуражен от близостта на нашата цел, се хванах за люспа, която се отчупи без звук и паднах 10 м. с нея в ръце. Последните 5 трудни въжета бяха изкатерени по тъмно.
След последното въже очаквахме лесен изход към стената от 4-та категория – въпреки това бяхме шокирани от ледената стена, с която се сблъскахме. Без сечива за лед бяхме затруднени в избора.
В опит да намерим алтернативен изход се натъкнахме на „въздуховод” – чудно откритие. Този комин ни отведе до лесен терен – по-лесен от предходните въжета, но по-труден от описанието на маршрута, което имахме; по-труден от това, което искахме в 2 ч. през нощта; сякаш стената нямаше да се предаде докато не надвием самия връх.
Изкачихме се в 3 ч. през нощта – общо 34 въжета – и след кратка пауза за снимки започнахме дългото спускане, докато снега започваше леко да вали. Рапела до ледника и безопасността ни отне 8 дълги часа. Бяхме принудени да зарежем едното от въжетата, тъй като се заклещи при изтеглянето. Късно сутринта бяхме на ледника. От там се спуснахме през Passo Guillaumet до палатката. Същата вечер бяхме обратно в Ел Чалтен, обратно в безопасност в хостел Lago del Desierto, където отпразнувахме изкачването си.
Останахме в Ел Чалтен още един месец – наслаждавайки се на красивите гледки и възстановявайки силите си с добра храна. Суровото време ни попречи да се наслаждаваме на местните боулдъри и cragging – въпреки че 2 дни преди да отлетим за вкъщи, пролука във времето ни позволи да изкатерим Fonrouge – Comesana route на Ag. Guillaumet.
Ел Чалтен е красиво място, предлагащо великолепни възможности за амбициозния алпинист.
Подготовката е особено важна – това не е място за нетрениран или непостоянен катерач.
Малко преди заминаването ни от Ел Чалтен Колумбийски катерач си счупи крака над Норвежкия бивак, точно под Torre de la Media Luna. Спасителна група беше събрана от катерачи в Ел Чалтен. Разочароващо, от 100 катерачи, лагеруващи в Ел Чалтен само 10 доброволци се включиха в спасяването.
Бих искал да използвам тази възможност и да почукам в съвестта на тези, които мислят че са сами в планината. Не сте и не сме! За съжаление това е най-забележимо когато се случи инцидент. В страни, където има организирани спасителни служби процедурите са познати и добре отработени.
Там където обаче този тип организация я няма, всички зависим един от друг. И когато наш другар катерач е наранен – особено в отдалечени места – нашите постижения по стените и фантастичните ни изкачвания губят смисъл – това което е от значение е боят налични ръце, желаещи да помогнат на пострадалия приятел.
Всяка ръка е твърде необходима, особено ако спасяването е тежко и в труден терен, както в случая с Колумбиеца.
Приятели планинари, арогантността и равнодушието не помагат, а само когато някой от нас, когато някой от вас има нужда, бързата помощ на някой, дори на някой непознат в планината може да ви помогне да катерите още ден, да живеете още ден. Помислете за това... Успех!
Boris Lorencic – Slovenia
По материал от:
http://www.planetmountain.com Превод: Григор Вътев
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
